Казанлък Инфо - Животът... такъв какъвто го познавате в .:www.kazanlak-bg.info:.

Шипка, 3 март 1993 - 1100 км. бегом по пътя на българското опълчение

Шипка, 3 март 1993 - 1100 км. бегом по пътя на българското опълчение
Сякаш беше вчера. Нима са минали 25 години от тогава?! Четвърт век!?? На националния празник, 3-ти март, на връх Шипка финишират група любители бегачи. В това няма нищо необикновено. И преди това, и много години след това, сме бягали до връх Шипка за националния празник – 3-ти март.

Да, но преди 25 години, през 1993 год., бягането беше много, много по-различно ... Това бягане не беше от Казанлък до връх Шипка, както обикновено, а по пътя на българското опълчение – от мястото на неговото сформиране – Кишинев, до мястото на неговия подвиг – Шипка.

Иван Минчев, Стоян Николов, Даниел Цокев, Пламен Трошев, Драгомир Михайлов, Пенчо Пенчев, Атанас Георгиев и Ради Милев (инициатор и главен организатор на проявата) – това е списъкът на хората бягали по пътя на опълчението от Кишинев до Шипка.

Дължина на пробега –1100 км. Продължителност – 4 денонощия. Старт: 27.02.1993 (9:40 ч.) Кишинев, Паметник на българското опълчение. Финал: 3-ти март 1993 (10:30 ч.) Паметника на връх Шипка.
Хранене, преобличане, почивки – в придружаващия микробус. Храна – натурална. Нищо различно от храната на всеки нормален човек. Никакви медикаменти, барчета, хранителни добавки. Никакъв съпорт. Без лекар и медицинско лице. Никакви масажисти, кинезитерапевти, журналисти, фотографи, оператори. Придружаващ микробус, двама шофьори и един навигатор – Христо Карагяуров. Тихо, скромно, без шумни рекламни кампании, без венци, фойерверги, награди. Така започва и така завършва пробегът.

Тези съвременни патриоти не бягаха за награди, венци, реклама, популярност. Те искаха само едно – да направят пробега и по този своебразен начин да отдадат заслужена почит към онези които дадоха живота си за свободата. Дълбока благодарност към господин Димо Димов, тогава секретар на община Казанлък, сега покойник, който ми повярва, че ще осъществим проявата и осигури необходимия придружаващ микробус. Освен микробус бяха необходими и други средства. От името на клуба за бягане, чийто председател бях, се обърнах за помощ към много фирми. Търсих от много места. Резултатът беше един и същ – отказваха да помогнат. Формата на отказа най-различна:

“И на мен ми трябват пари, но никой не ми дава.“
“Вашата е лесна. На вас ви трябват малко, на мен ми трябват много, хиляди, милиони.“
“Знаеш, че имам магазини, ресторанти, хотели. Но времената са тежки. Хората нямат пари. Строя нов хотел. Защо ли го строя, като и тези които имам не се пълнят? Но нали трябва да си вложа парите някъде. Разбери ме, не мога да ти дам, защото нямам.“
“Ето ти 5 лева. От тук отиваш направо в Общината и казваш, че съм ви спонсорирал.“
Напразно изразходвано време и нерви. Напразно преглътнати обиди и изтърпени унижения!

От никой не съм искал конкретна сума. Очаквах и вярвах, че всеки ще отдели част от това, което му е в повече за един нормален живот! А те всички имаха повече, много повече. Излъгал съм се. Не, тези “хора“ никога няма и не можеха да ме разберат! А може и да имат право да се съмняват?

Скоро бях направил дарение в размер на няколко мои заплати за учредяване на фонд и построяване на Дом на туриста в Казанлък. Няма дом. Няма фонд. Няма ги и парите които дарих.
Но тук случаят е съвсем друг... Времето напредваше, а средствата не стигаха. Идеята беше моя, не можех да не я осъществя. Наложи се да финансирам с лични средства. Толкова хора са дали живота си за освобождението. Нима аз не мога да жертвам няколко хиляди лева за проява в тяхна чест? Дадох ги (съгласувано със съпругата ми) и не съжалявам.

Най-после тръгнахме. Пътуваме. Всичко е по график ... до Кишинев. В Кишинев българският посланик ни прие на крак за не повече от 10 минути, колкото да ни каже, че не може да ни осигури обещаната нощувка. Средства за хотел нямахме. Отидохме при директора на българския музей Илья Резник. Подарихме няколко брошури и дипляни за Шипка и шепа пръст, която взехме от върха преди тръгване. Г-н Резник се оказа по-загрижен за нас отколкото българския посланик. Предложи ни и нощувахме в новия му необзаведен апартамент. Налягали на пода, всеки със своите мисли и в своя спален човал, събирахме сили за бягането, което ни предстоеше, бягането от Кишинев до Шипка.

На следващия ден българският посланик ни поднесе още изненади. Закъсня за старта близо два часа. Започна да ни приветства на руски, но втората половина от приветствието бе на български. Най-после дойде дългоочакваният момент. Старт. От обелиска на българските опълченци (открит през 1966) по улиците на Кишинев с нас бягаха 6 души от молдовския клуб. Придружиха ни до края на града. Бяхме ентусиазирани и се движехме малко напред спрямо графика ... В Зимнич (Румъния) пристигнахме по-рано. Българският катер, с който трябваше да преминем Дунав и да слезем на българския бряг в Свищов, го нямаше. Никаква информация от никъде. Трябва да стигнем до Свищов! Решаваме –връщаме се до Русе и от там в Свищов. Българският катер е дошъл малко след като сме тръгнали. Разминали сме се. Мал шанс. Вече сме в Свищов. Остават ни по-малко от 270 км. Изоставаме с графика. Ще успеем ли?! Всички са напрегнати. Аз – най-много. Нали съм инициатор и организатор на проявата – чувствам се най-отговорен. Студ, сняг, мъгла, виелица ... Не, нищо не може да ни изплаши, нищо не може да ни спре ...
3–ти март, 1993г. 10:30 ч. О, Шипка! – отново сме на върха пред паметника на Шипка.

***

Идеята беше много, много по-амбициозна, по-грандиозна, по-мащабна, по-глобална. Тръгва се с бягане от мястото където е сформирано Опълчението. От всеки град, през който се минава към групата се присъединяват по един или няколко бегачи (руснаци, румънци, българи). Групата постепенно нараства и на 3-ти март на връх Шипка финишира една внушителна, впечатляваща межународна група съвременни “опълченци“. Не стана. Но осъществена дори и в този вид, тя бе нещо съществено и различно от традицията.

***

Предстои ми поредното бягане от Казанлък до връх Шипка за 3-ти март. Навън тихо се сипе сняг. Какво ли е времето на Шипка? Не, не вярвам да има толкова много сняг, както преди 25 години. Много години съм бягал до Шипка, но толкова много сняг както през 1993 год. не съм виждал. И мъглата беше толкова плътна. Едва се виждахме.
Сам съм в апартамента. Сам със спомените. Дали си спомнят и други за онзи 3-ти март, преди 25 години? Дали новозабогателите “българи“ вече са решили своите “проблеми“?
Въпроси. Въпроси. Не зная отговорите им. Но зная и съм сигурен в едно – и тази година, два месеца преди да навърша 70 години, ще бягам с националното знаме в ръка от Казанлък до в. Шипка. И което е много, много по-важно, сигурен съм, че ще видя хиляди хора да се изкачват със знамена в ръка по пътя към върха. Преди няколко десетки години, аз бях един от малкото с националното знаме в ръка, а сега, сега хората със знамена на Шипка са хиляди.. Това ме вдъхновява, мотивира, изпълва ме с оптимизъм и вяра, че се движим в правилната посока и родолюбивите българи стават все повече!

Ради Милев

Шипка, 3 март 1993 - 1100 км. бегом по пътя на българското опълчение


 

ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА РАБОТА ОТ:

Банер

ФИКСИНГ БНБ

ВРЕМЕТО

Банер

Хайде на театър: